Ха-ха, хванах ли ви, а. Заглавието е обещаващо, нали? Съжалявам, че ще ви разочаровам – ама не, няма такива вафли. Няма – и в понеделник няма да докарат. Колкото и да искам да ви ги продам, фабриката за вафлите е плод на въображението на някой наабсентен утопист.

Общуването е див звяр, драги слушатели, като – както твърдят някои – любовта. И, позволете да цитирам, любовта (бидейки див звяр) хапе, драска, рита те, стиска те с хиляди ръце и те завлича в любовното си леговище. И те поглъща. Та и общуването така.

Извинете ме, драги слушатели, за тоталитарната дума – общуване. Звучи твърде гордо за това, което се крие под излюспената й като блажна боя от 40-та година обвивка. Мисля, че проблемът е предимно в „щ“-то, древен монумент от времената, в които думата е значела нещо. Предлагам да го заменим с „ш“. Обшуване. Обшшшшуване. Пробвайте, пробвайте. Чудесно звучи. По-буржоазно е някак. (Не е ли просто удивително как буржоазно е била лоша дума, после добра дума, после пак лоша дума и сега никой не знае точно каква е (за разлика от куртоазно).) Сега вече гордо мога да кажа – с мен се обшува прекрасно. Ти ми говориш, аз не те слушам.

„Обшуване – приканете събеседника си да млъкне!“

Тези дни попаднах на една статия за сексизма в поп-културата – Manic Pixie Songwriting Dream Girls, A History in Youtube and Published Slur. Като цяло не е някакво революционно четиво и тонът е дразнещ на моменти, обаче авторката е достигнала до някаква истина. Ако не ви се чете цялата статия, накратко идеята е как някои от най-талантливите жени в музикалния бизнес често биват охарактеризирани по един и същи начин: като феерични, с елфическо излъчване, приличащи на нимфи и тъй нататък. Често тази характеристика има малко общо с музиката, която правят. Показателен цитат от самия текст е ето този (с него авторката извлича основното от една статия за Джоана Нюсъм):

The essay points out that the habit (which even Newsom’s fans have) of conceptualizing her as a wood sprite with “the hands of Jimi Hendrix and the mind of a precocious child from a Wes Anderson film” and the continuing emphasis on female musicians’ musical or personal weirdness — often overemphasized, or just blatantly made up in the mind of music journalists — serves to give said music journalists good cover for not talking about any of those girls’ actual, technical accomplishments, and for implying that basically all girl musicians birth albums directly out of their vaginas without giving it a second thought.

Прочетох статията, отбелязах си мислено, че има някакъв смисъл – и забравих. Не съм върла феминистка, така че такива статии не ми топлят сърцето дълго. Няколко дни по-късно Васил пусна линк към изпълнение на една невъзможно талантлива пианистка, Вика Ермолева. Жената е размазваща, честно. Гледах, гледах, гледах клипчета, заболя ме главата, пих Упсарин и пак седнах да гледам клипчета. Знаете ли какво ме подразни, обаче? Някои коментари, особено на по-старите клипове. „U r so sexy“, „your very talented sweetheart“, „u r smokin hot“ и безброй предложения за женитба и правене на бебета. Че е готина – готина е. Много е готина. Само че ми се иска да вкарат малко повече респект. Пишеше някъде, че е започнала да свири на 4 години, сега е на 31. Това прави 26-27 години опит, професионално обучение и много, много труд. Свиренето (и музиката като цяло) не е нещо леко. Хората, които свирят добре, го карат да изглежда лесно, обаче не е.  Затова се сетих и за онази статия. Тори Еймъс, Кейт Буш, Бьорк – те са музиканти, които полагат неимоверни усилия над работата си. Do not imply that all girl musicians birth albums directly out of their vaginas without giving it a second thought. Не е готино да ги наричаш sweetheart и да им предлагаш брак в коментар в YouTube, дори на бъзик. Ако мислиш, че са супер секси, мълчи си и им се радвай като възпитан човек. Въпрос на респект към усилието и личността на жената, пардон – на музиканта.

Напомня ми как преди време една сестра в коремна хирургия ми обясни, че не трябвало да ставам хирург, защото мъжете-хирурзи много се подигравали и ти правели живота черен, ако си жена. Пък аз цял живот съм живяла с идеята, че това се случва само в някои азиатски страни и в главите на феминистките.

Много моля, не живеем в 40-те години. Подхождайте с респект към уменията на хората, без значение дали виреят в тяло, на което му се налага да носи сутиен.

Всичко започна с първичния инстинкт за самосъхранение и продължаване на вида. Тоест, огладнях. Порових в хладилника, но нищо не ми хвана окото и реших да направя възможно най-логичното в такъв момент: да направя кекс. Когато човек е гладен, кексът бие пържените яйца всеки път.

Тук е моментът да обясня какво точно значи „кекс“ в моя речник. Ясно и кратко е: ако се пече и е сладко, значи е кекс. Майка ми има подобна дума за всяка кашеста храна: гняс. Ако прави „пльок“, значи е гняс. Кексът си няма рецепта и никога не е ясно какво точно ще влезе в него.

Също така трябва да спомена, че съм последователен човек. Когато е наложително нещо да се свърши, винаги се подрежда опашка от условията, които трябва да са верни, за да се стигне до определената цел. Печенето на кекс има следните условия:

Първо, трябва да съм в настроение.
Второ, трябва да има яйца и брашно.
Трето, трябва околността да е чиста.
Четвърто, трябва да има нещо, което заглушава вътрешния монолог.

Условие 1 и 2 са изпълнени. Завлякох си Kindle-а и лаптопа в кухната (условие 4), пуснах музика и се захванах да измия мръсните чинии (ще се радвам да не си помислите, че са от снощи – условие 3).

Цялата работа започна с това, че трудно се мият чинии, ако държиш Kindle. Почудих се и реших проблема, после си донесох малкия фотоапарат, за да документирам:

Не обръщайте внимание на снежния човек на първата снимка – там е от по-миналата година и май там ще си остане. Единственият проблем, който трябва да се доизглади, е сменянето на страници с мокри пръсти. Но близостта на кърпата за ръце помага.

Започнах кекса с рогата напред. Имаше в хладилника някакво сладко от смокини, 2 лъжици конфитюр от ягоди на дъното на един буркан и едно леко съсухрено парче ябълка. Направих сместа, нещо й липсваше и порових още малко. Намерих едни сухи кайсии, които са там от миналата година. Сигурна съм, че не преувеличавам, защото ги донесоха за купона на 31.12.2009 г. Изгубих няколко минути да умувам над това кога са успели да минат 3 месеца, как се е случило и аз къде съм била през това време. Както и да е, нарязах ги, влязоха в казана. Отидох до масата да сменя музиката с нещо по-подходящо за кекс и надникнах в Twitter – и ха.

Ха!

Документирах епичния момент със снимка. Tool на живо е леко невъобразимо.

И после – ха! Ха:

И този епичен момент документирах.

Та – вече не ми се правеше кекс. Хората могат да са много жестоки понякога. Какво като е първи април, не можеше ли нещо по-нежно да измислят. Хем имах едно на ум заради датата, хем много ми се искаше да е истина.

Освен да взема да довърша кекса. Какво по-подходящо от цвета на отмъщението – червено. Направих една кървава баня от домат по дъската за рязане, после съжалих, защото се сетих, че доматите са с ниско pH (съдържат киселина) и ще неутрализират содата за хляб (основа), която вече сложих в тестото. Сипах ги, все пак, и без това вече не ми се занимаваше. Сложих го във фурната и се опече, само покрай самите парченца домати е леко течно и не е бухнало заради неутрализираната сода.

Проблемът е, че още съм гладна и има за ядене само кекс с домати.

Не е лош.