Снощи пристигнах късно, седнах с лаптопа в една от стаите и после не си спомням (скоропостижно съм изпаднала в безсъзнание). Тази сутрин се събудих от особеното задушаващо чувство, което изпитва човек, когато някой е седнал върху него.

Тлигодишната ми блатовчедка, която в това повествование ще наричаме Пипи, явно е решила да ме събуди. Лаптопът, естествено, е останал отворен от снощи – святкат IM-и, Twitter отброява стотици непрочетени изречения, видеофайл се е въртял цяла нощ в единия ъгъл на екрана. Пипи нещо бъброри, аз опипвам по пода и под възглавниците с надежда да си намеря очилата изглеждащи така, както съм ги оставила снощи. Тя, естествено, през това време е успяла да пусне и да усили музиката. Абсолютно изумително ми е колко бързо свикват децата с всякаква техника – чийто и GSM да докопа, може с лекота да се обади на последния номер и да каже “Дласти, аз съм Пипи, ти кой си?”

На фона на музиката Пипи се изправя частично върху мен и частично върху леглото и с ентусиазъм крещи “Да скачаме, да скачаме, да скачаме!”

На този етап вече съвсем съм се събудила, така че я забаламосвам тя да си скача, пък аз ще й пускам музика. Пуснах й Tool и Soundgarden. Много се забавлява на Firestarter на Prodigy и на Sweet Dreams на Мерилин Менсън. Аз направо се надух – горда, че внасям в душата на тлигодишно светъл лъч култура.

Умори се, седна, погледна ме:
- А “Зайченцето бяло” имаш ли?