Общуването е див звяр, драги слушатели, като – както твърдят някои – любовта. И, позволете да цитирам, любовта (бидейки див звяр) хапе, драска, рита те, стиска те с хиляди ръце и те завлича в любовното си леговище. И те поглъща. Та и общуването така.

Извинете ме, драги слушатели, за тоталитарната дума – общуване. Звучи твърде гордо за това, което се крие под излюспената й като блажна боя от 40-та година обвивка. Мисля, че проблемът е предимно в „щ“-то, древен монумент от времената, в които думата е значела нещо. Предлагам да го заменим с „ш“. Обшуване. Обшшшшуване. Пробвайте, пробвайте. Чудесно звучи. По-буржоазно е някак. (Не е ли просто удивително как буржоазно е била лоша дума, после добра дума, после пак лоша дума и сега никой не знае точно каква е (за разлика от куртоазно).) Сега вече гордо мога да кажа – с мен се обшува прекрасно. Ти ми говориш, аз не те слушам.

„Обшуване – приканете събеседника си да млъкне!“

The essay points out that the habit (which even Newsom’s fans have) of conceptualizing her as a wood sprite with “the hands of Jimi Hendrix and the mind of a precocious child from a Wes Anderson film” and the continuing emphasis on female musicians’ musical or personal weirdness — often overemphasized, or just blatantly made up in the mind of music journalists — serves to give said music journalists good cover for not talking about any of those girls’ actual, technical accomplishments, and for implying that basically all girl musicians birth albums directly out of their vaginas without giving it a second thought.

Прочетох статията, отбелязах си мислено, че има някакъв смисъл – и забравих. Не съм върла феминистка, така че такива статии не ми топлят сърцето дълго. Няколко дни по-късно Васил пусна линк към изпълнение на една невъзможно талантлива пианистка, Вика Ермолева. Жената е размазваща, честно. Гледах, гледах, гледах клипчета, заболя ме главата, пих Упсарин и пак седнах да гледам клипчета. Знаете ли какво ме подразни, обаче? Някои коментари, особено на по-старите клипове. „U r so sexy“, „your very talented sweetheart“, „u r smokin hot“ и безброй предложения за женитба и правене на бебета. Че е готина – готина е. Много е готина. Само че ми се иска да вкарат малко повече респект. Пишеше някъде, че е започнала да свири на 4 години, сега е на 31. Това прави 26-27 години опит, професионално обучение и много, много труд. Свиренето (и музиката като цяло) не е нещо леко. Хората, които свирят добре, го карат да изглежда лесно, обаче не е.  Затова се сетих и за онази статия. Тори Еймъс, Кейт Буш, Бьорк – те са музиканти, които полагат неимоверни усилия над работата си. Do not imply that all girl musicians birth albums directly out of their vaginas without giving it a second thought. Не е готино да ги наричаш sweetheart и да им предлагаш брак в коментар в YouTube, дори на бъзик. Ако мислиш, че са супер секси, мълчи си и им се радвай като възпитан човек. Въпрос на респект към усилието и личността на жената, пардон – на музиканта.

Напомня ми как преди време една сестра в коремна хирургия ми обясни, че не трябвало да ставам хирург, защото мъжете-хирурзи много се подигравали и ти правели живота черен, ако си жена. Пък аз цял живот съм живяла с идеята, че това се случва само в някои азиатски страни и в главите на феминистките.

Много моля, не живеем в 40-те години. Подхождайте с респект към уменията на хората, без значение дали виреят в тяло, на което му се налага да носи сутиен.

Тук е моментът да обясня какво точно значи „кекс“ в моя речник. Ясно и кратко е: ако се пече и е сладко, значи е кекс. Майка ми има подобна дума за всяка кашеста храна: гняс. Ако прави „пльок“, значи е гняс. Кексът си няма рецепта и никога не е ясно какво точно ще влезе в него.

Също така трябва да спомена, че съм последователен човек. Когато е наложително нещо да се свърши, винаги се подрежда опашка от условията, които трябва да са верни, за да се стигне до определената цел. Печенето на кекс има следните условия:

Първо, трябва да съм в настроение.
Второ, трябва да има яйца и брашно.
Трето, трябва околността да е чиста.
Четвърто, трябва да има нещо, което заглушава вътрешния монолог.

Условие 1 и 2 са изпълнени. Завлякох си Kindle-а и лаптопа в кухната (условие 4), пуснах музика и се захванах да измия мръсните чинии (ще се радвам да не си помислите, че са от снощи – условие 3).

Цялата работа започна с това, че трудно се мият чинии, ако държиш Kindle. Почудих се и реших проблема, после си донесох малкия фотоапарат, за да документирам:

Не обръщайте внимание на снежния човек на първата снимка – там е от по-миналата година и май там ще си остане. Единственият проблем, който трябва да се доизглади, е сменянето на страници с мокри пръсти. Но близостта на кърпата за ръце помага.

Започнах кекса с рогата напред. Имаше в хладилника някакво сладко от смокини, 2 лъжици конфитюр от ягоди на дъното на един буркан и едно леко съсухрено парче ябълка. Направих сместа, нещо й липсваше и порових още малко. Намерих едни сухи кайсии, които са там от миналата година. Сигурна съм, че не преувеличавам, защото ги донесоха за купона на 31.12.2009 г. Изгубих няколко минути да умувам над това кога са успели да минат 3 месеца, как се е случило и аз къде съм била през това време. Както и да е, нарязах ги, влязоха в казана. Отидох до масата да сменя музиката с нещо по-подходящо за кекс и надникнах в Twitter – и ха.

Ха!

Документирах епичния момент със снимка. Tool на живо е леко невъобразимо.

И после – ха! Ха:

И този епичен момент документирах.

Та – вече не ми се правеше кекс. Хората могат да са много жестоки понякога. Какво като е първи април, не можеше ли нещо по-нежно да измислят. Хем имах едно на ум заради датата, хем много ми се искаше да е истина.

Освен да взема да довърша кекса. Какво по-подходящо от цвета на отмъщението – червено. Направих една кървава баня от домат по дъската за рязане, после съжалих, защото се сетих, че доматите са с ниско pH (съдържат киселина) и ще неутрализират содата за хляб (основа), която вече сложих в тестото. Сипах ги, все пак, и без това вече не ми се занимаваше. Сложих го във фурната и се опече, само покрай самите парченца домати е леко течно и не е бухнало заради неутрализираната сода.

Проблемът е, че още съм гладна и има за ядене само кекс с домати.

Не е лош.

Снощи пристигнах късно, седнах с лаптопа в една от стаите и после не си спомням (скоропостижно съм изпаднала в безсъзнание). Тази сутрин се събудих от особеното задушаващо чувство, което изпитва човек, когато някой е седнал върху него.

Тлигодишната ми блатовчедка, която в това повествование ще наричаме Пипи, явно е решила да ме събуди. Лаптопът, естествено, е останал отворен от снощи – святкат IM-и, Twitter отброява стотици непрочетени изречения, видеофайл се е въртял цяла нощ в единия ъгъл на екрана. Пипи нещо бъброри, аз опипвам по пода и под възглавниците с надежда да си намеря очилата изглеждащи така, както съм ги оставила снощи. Тя, естествено, през това време е успяла да пусне и да усили музиката. Абсолютно изумително ми е колко бързо свикват децата с всякаква техника – чийто и GSM да докопа, може с лекота да се обади на последния номер и да каже „Дласти, аз съм Пипи, ти кой си?“

На фона на музиката Пипи се изправя частично върху мен и частично върху леглото и с ентусиазъм крещи „Да скачаме, да скачаме, да скачаме!“

На този етап вече съвсем съм се събудила, така че я забаламосвам тя да си скача, пък аз ще й пускам музика. Пуснах й Tool и Soundgarden. Много се забавлява на Firestarter на Prodigy и на Sweet Dreams на Мерилин Менсън. Аз направо се надух – горда, че внасям в душата на тлигодишно светъл лъч култура.

Умори се, седна, погледна ме:
- А „Зайченцето бяло“ имаш ли?

Тази сутрин (докато въртях кранчето на душа, търсейки възможно най-студената вода, с която да се опитам да се събудя) пуснах радиото в банята. Бих казала, че това е едно от великите изобретения на миналия век – радиото в банята. Човек трябва да е информиран и в крачка с последните събития навсякъде и докато Apple не обявят водоустойчив iPhone, радио в банята е най-близкото нещо до съвършенството. Та, пускам радиото – и от там дрезгаво (никъде не съм казала, че звукът му е качествен) запя Джон Ленън.

Yesterday, all my troubles seemed so far away

Казвам си: „Ей, с този човек сме сродни души.“

Now it looks as though they’re here to stay

„Много съм съгласна.“ Ленън си пее, аз се опитвам да си стресна нервната система с изненадващи струи вода с различна температура.

There’s a shadow hanging over me

И после различих love из потока звуци и спрях да слушам. Но ми остана чувството, че тази песен със сигурност е започнала като балада за несвършената работа. Твърдят, че е за раздяла, но това е маркетингов трик. В Aardvark ме питаха коя песен има най-много кавър версии и аз чинно потърсих – оказа се Yesteday. Нищо не е случайно.

Wikipedia твърди, че я е писал МакКартни. Явно не Ленън, а МакКартни е closet procrastinator. На български – клозетен отлагач.

Желая ви приятна седмица и да не отлагате вчерашната работа за вдругиден.

Отивам да свърша един милион неща.